Сутринта дойде с първите лъчи на слънцето, които проникнаха през малкото прозорче на колибата. Фатме се събуди първа – стана тихо, изми се с вода от медния съд, после се обърна към Гери (сега Фатима), която лежеше свита на рогозката, все още в бялата роба, с оковите на китките и глезените, които дрънчаха леко при всяко движение. Гърдите ѝ тежаха, млякото се процеждаше бавно през плата, оставяйки влажни петна.
Фатме я разтърси леко.
- Ставай, Фатима! Днес ще те потурча публично. В джамията. Ще кажеш шахадата пред имама и пред хората. Ще те видят всички... окована, моя, нова мюсюлманка.
Гери се надигна бавно. Тялото ѝ все още пареше от вчерашните шамари – задникът, стъпалата, гърдите, бедрата. Всяко движение я караше да трепери. Фатме я изправи, оправи хиджаба ѝ, после я хвана за веригата между китките и я поведе навън.
Пътят до малката джамия в селото беше кратък – през дюните, покрай няколко къщи с дворове, пълни с праскови и грозде. Хората ги гледаха – стари жени спираха да шепнат, мъже се обръщаха, деца сочеха. Фатме вървеше изправена, гордо, дърпайки веригата леко, за да кара Гери да крачи след нея с малки, сковани стъпки.
Джамията беше скромна – бяла, с минаре, което се издигаше ниско над покривите. Пред входа се събираха мъже за сутрешната молитва – няколко възрастни турци, помаци с бради, няколко роми. Имамът – стар мъж с бяла брада и тюрбан – стоеше на прага.
Фатме спря пред джамията, на открито, точно на площада отпред. Хората се събраха – шепнеха, гледаха. Тя вдигна високо веригата между китките на Гери, после я бутна на колене пред всички.
Гери падна на колене в прахта – робата се разтвори леко, разкривайки червените следи по бедрата ѝ, мокрите петна от мляко по гърдите. Веригите дрънчаха. Тя сведе глава.
Фатме се обърна към имама и към тълпата:
- Тази жена се казваше Гергана. Сега е Фатима бинт Фатме. Тя е моя наложница по обичая и по шериата. Видях я първа на осемнайсетата ѝ сутрин... гола, на плажа. Взех я по правото на кръвта. Сега ще каже шахадата пред вас всички. За да се очисти от стария си живот и да стане мюсюлманка. За да видите, че е моя завинаги.
Имамът кимна бавно – в малките селски джамии в Родопите нещата често се решаваха по старому, по обичая, без много въпроси. Той пристъпи напред.
Фатме хвана главата на Гери отзад, повдигна я леко, за да я види всички.
- Повтори след мен, Фатима. На глас. За да чуят всички.
Тя започна бавно:
- Ашхаду ан ля иляха илля Ллах…
Гери преглътна. Гласът ѝ излезе слаб, треперещ, но ясен:
- Ашхаду ан ля иляха илля Ллах… уа ашхаду анна Мухаммадан расулю Ллах…
Тълпата замълча. Някои кимнаха одобрително, други се прекръстиха инстинктивно по стар навик, трети просто гледаха – окована жена на колене, с хиджаб, с вериги, с мокри петна по робата.
Имамът вдигна ръце и каза:
- Аллах акбар. Тя е мюсюлманка сега. Аллах да я води по правия път.
Фатме се усмихна – тъмно, победоносно. Наведе се, целуна Гери по челото, после я изправи. Веригата дрънча. Тя я обърна към тълпата.
- Вижте я! Фатима бинт Фатме. Моя. По Аллах и по обичая. Никой да не я докосва. Никой да не я пита за миналото. Тя е потурчена. Тя е моя наложница.
Хората се разотидоха бавно – шепнеха, кимаха. Някои се приближиха да поздравят Фатме, да я потупат по рамото. Гери стоеше неподвижно, глава наведена, ръце оковани отпред, гърди тежки под робата.
Фатме я хвана за веригата и я поведе обратно – към колибата, към новия ѝ живот. По пътя шепнеше тихо в ухото ѝ:
- Сега си мюсюлманка, Фатима. Ще се молиш пет пъти на ден. Ще казваш „Бисмиллях“ преди всяко ядене, преди всяко докосване. Ще носиш хиджаба винаги. И ще ме доиш, ще ме служиш, ще ме обичаш... защото Аллах ми те даде.
Гери не отговори. Само крачеше след нея – малки стъпки, дрънчене на вериги, пареща кожа, тежки гърди. В джамията я бяха видели. В селото я бяха видели. Вече нямаше връщане. Тя беше потурчена. Тя беше Фатима. Тя беше на Фатме. Завинаги.
Фатме я доведе до площада пред джамията точно когато азанът за сутрешната молитва (фаджр) започна да ехти от минарето. Гласът на муезина беше чист, проточен, изпълваше въздуха с призив към Аллах. Хората се събираха бавно – мъже с калпаци и тюрбани, жени с хиджаб или забрадки, няколко деца, които тичаха напред-назад. Всички погледи се обърнаха към двете жени: Фатме – изправена, спокойна, с ръка върху веригата между китките на Гери, и Гери – в бялата роба, с хиджаб, който едва прикриваше подпухналите ѝ очи и зачервената кожа.
Имамът стоеше на прага, чакаше. Фатме я бутна напред, на колене в прахта пред всички. Робата се разтвори леко на гърдите, мокрите петна от мляко се виждаха ясно.
- Повтори шахадата, Фатима. – каза Фатме тихо, но достатъчно високо, за да чуят всички. - На глас. За да те чуе Аллах и хората.
Гери вдигна глава. Очите ѝ бяха сухи, но в тях гореше нещо ново – не страх, не преданост, а чиста, ледена съпротива. Тя погледна имама, после Фатме, после тълпата.
- Не. – каза тя.
Гласът ѝ беше слаб, но ясен.
- Няма да кажа. Аз не съм мюсюлманка. Аз съм християнка. И няма да се отрека от вярата си.
Тълпата замръзна. Няколко жени ахнаха. Мъжете се спогледаха. Имамът се намръщи, но не каза нищо веднага.
Фатме се наведе над нея, хвана я за брадичката и я принуди да я погледне в очите.
- Повтори. Или ще съжаляваш.
Гери поклати глава – бавно, но твърдо.
- Не.
Фатме се изправи. Лицето ѝ беше спокойно, но очите ѝ потъмняха. Тя се обърна към имама и към няколко по-възрастни мъже от тълпата.
- Тя отказва да приеме Исляма. По шериата и по обичая тя е моя... видях я първа, взех я. Но ако не се очисти, трябва да бъде наказана пред всички. За да се покае.
Имамът кимна бавно – в малки селски джамии в Родопите нещата често се решаваха по старому, без полиция и без съд. Той махна с ръка към двама мъже – здрави, брадясали, с черни калпаци. Те пристъпиха напред.
Фатме дръпна веригата и Гери падна по гръб в прахта. Двамата мъже я хванаха за ръцете и краката. Тя се замята – слабо, но отчаяно. Веригите дрънчаха, робата се разкъса на рамото. Фатме се наведе и я съблече напълно – с едно рязко движение дръпна бялата дреха и я хвърли настрани. Гери остана гола пред всички – окована, с червени следи по тялото, гърдите ѝ тежки и мокри от мляко, което капеше по корема ѝ.
Тълпата замълча. Някои се извърнаха, други гледаха втренчено.
Мъжете я изправиха и я довлякоха до един стар дървен кръст, който стоеше в ъгъла на площада – остатък от някогашни времена, когато в селото са имали и християнски празници. Беше груб, от дебели греди, с халки от ковано желязо на краищата.
Те я разпънаха – ръцете ѝ вдигнаха високо и ги заключиха в халките на напречната греда. Краката ѝ разтвориха и ги заключиха в долните халки. Тялото ѝ се опъна като дъга – гърдите се повдигнаха, млякото се процеди по-обилно и се стече по корема ѝ, по бедрата ѝ. Веригите между китките и глезените останаха, но сега бяха опънати до краен предел.
Гери висеше гола на кръста пред джамията. Слънцето грееше директно върху нея, правейки кожата ѝ да блести от пот и мляко. Тя не плачеше. Само дишаше тежко, гледаше тълпата с очи, в които нямаше страх – само тих, упорит отказ.
Фатме пристъпи напред, застана до нея и се обърна към хората:
- Тя отказва да приеме Исляма. Затова ще стои тук... гола, окована, докато не се покае. Докато не каже шахадата. Всеки може да я види. Всеки може да ѝ каже да се предаде. Но тя е моя. И ще си остане моя, докато не се очисти пред Аллах.
Имамът започна молитвата – гласът му се издигна отново, но сега сякаш се молеше и за нея. Хората се разотидоха бавно към молитвената зала, но някои останаха – да гледат, да шепнат, да чакат.
Гери висеше. Слънцето се издигаше. Млякото капеше по земята под нея – бавно, ритмично, като часовник. Тя не каза нищо. Само гледаше небето – и в очите ѝ гореше последната искра на това, което някога беше Гергана.
Фатме стоеше до нея, ръката ѝ лежеше на бедрото ѝ – собственически, търпеливо.
- Ще кажеш, Фатима. – прошепна тя. - Рано или късно. Аллах е милостив. Но аз не съм.
И тълпата гледаше. И слънцето пареше. И Гери висеше – гола, на кръст, пред джамията, в очакване на показаното, което все още не искаше да даде.
Слънцето се издигаше все по-високо над площада пред джамията, а Гери висеше на кръста – гола, опъната, с ръце и крака заключени в железните халки. Кожата ѝ лъщеше от пот и мляко, което се стичаше бавно по корема ѝ и капеше на земята в малки бели локвички. Тълпата не се разотиваше напълно – мъжете влизаха за молитва, но жените от махалата останаха. Циганките – десетина-дванайсет, в ярки поли, с тежки златни обеци и очи, които не пропускаха нищо – се събраха в полукръг около кръста. Те знаеха стария обичай по-добре от всеки друг в селото.
Фатме стоеше до нея, ръката ѝ лежеше собственически на бедрото на Гери, но лицето ѝ беше спокойно, почти равнодушно. Тя не я докосваше повече – само чакаше.
Една от жените – по-възрастна, с черна коса, вързана на тила с червена кърпа, и с белег през бузата – пристъпи напред. Казваше се Зейнеп. Тя се наведе към Фатме и прошепна нещо на ромски. Фатме кимна веднъж.
Зейнеп се обърна към останалите и заговори високо, за да чуят всички:
- Старият обичай казва: ако момичето не приеме Исляма от първата, която я е видяла, тогава всяка циганка от махалата има право да я вземе. Но само една... първата, която я накара да каже шахадата с истинско сърце. Ако каже думите от страх или от болка... не се брои. Трябва да ги каже, защото е повярвала. Тогава тя става нейна. Завинаги.
Тълпата замълча. Циганките се спогледаха – някои се усмихнаха, други се намръщиха, но никой не се възпротиви. Фатме отстъпи крачка назад, освобождавайки мястото.
- Започвайте! – каза тя тихо. - Аз я видях първа. Но ако не я накарам да каже думите днес... тя ще бъде ваша. Която я сломи първа... тя я взима.
Зейнеп се усмихна – тъмно, с много зъби. Тя се приближи до Гери, прокара пръст по мокрия ѝ корем, после по гърдите ѝ – събра мляко на пръста си и го поднесе към устните ѝ. Гери стисна зъби, извърна глава.
Зейнеп се засмя тихо и се обърна към останалите.
- Тогава ще я оправим. С пенис колани. Всяка една от нас. Докато не каже думите.
От торбите и от полите им се появиха нещата – груби, саморъчно направени колани от кожа и дърво, някои с метални пръстени, други с по-големи, излъскани фалоси от полирано дърво или кост. Те ги сложиха бавно, пред очите на Гери – не бързаха, искаха тя да види всичко.
Първа беше Зейнеп. Тя се качи на малко столче, което донесоха от джамията, за да стигне до нивото на Гери. Коланът ѝ беше дебел, с грапава повърхност. Тя се притисна към нея отпред, между разтворените крака, и започна да влиза – бавно, натискайки, без да бърза. Гери извика – остро, пречупено. Тялото ѝ се опъна още повече върху кръста, веригите издрънчаха.
- Кажи го! – шепнеше Зейнеп в ухото ѝ. - Ашхаду ан ля иляха илля Ллах… Кажи го, и ще спра.
Гери стисна зъби.
- Не…
Зейнеп се движеше по-дълбоко, по-бързо. После се отдръпна и дойде следващата – по-млада жена, с яркочервена пола и златни гривни. Нейният колан беше по-тънък, но с релефни издатини. Тя влезе рязко, без подготовка. Гери изпищя пак, главата ѝ се удари в гредата отзад.
Една след друга – десет циганки, всяка с различен колан, всяка с различен ритъм. Някои влизаха отпред, някои се преместваха отзад, където разширителят вече я държеше отворена. Гери висеше, тялото ѝ се тресеше, млякото течеше обилно, капеше по земята, смесваше се с потта и с другите течности. Гласът ѝ премина от викове в хрипове, после в тихи стонове.
Но думите не излизаха.
Последната – най-възрастната, с бели кичури в косата – се приближи последна. Тя не бързаше. Сложи колана си – голям, с метални топчета по него – и влезе бавно, много бавно. Докато се движеше, шепнеше на ромски молитви, после на български:
- Кажи го, дете! Аллах е милостив. Кажи го, и болката свършва. Ти си наша. Но трябва да го кажеш с душа.
Гери дишаше тежко, очите ѝ бяха замъглени. Тялото ѝ се тресеше от преумора, от болка, от претоварване. Тя погледна към Фатме – която стоеше настрани, без да се намесва, само гледаше.
После погледна към небето.
И прошепна – толкова тихо, че едва се чу:
- Ашхаду ан ля иляха илля Ллах… уа ашхаду анна Мухаммадан расулю Ллах…
Гласът ѝ беше пречупен, но думите бяха ясни.
Циганките спряха. Последната се отдръпна бавно. Зейнеп се приближи, хвана брадичката на Гери и я погледна в очите.
- Каза ли го с душа?
Гери затвори очи. Една сълза се търкулна по бузата ѝ.
- Да. – прошепна тя.
Зейнеп се обърна към Фатме.
- Тя каза. Но не от теб. От нас. Значи сега е наша. Първата, която я накара... аз съм.
Фатме не помръдна. Само се усмихна – тъмно, спокойно.
- Не. Тя каза думите. Но обичаят казва: първата, която я е видяла, я притежава. Аз я видях първа. Вие само я сломихте. Тя е моя. Но сега е мюсюлманка. И ще остане при мен.
Зейнеп се намръщи, но не възрази. Обичаят беше ясен – първият поглед печели.
Фатме пристъпи напред, отключи халките една по една. Гери се свлече на земята – гола, трепереща, изтощена. Фатме я вдигна на ръце – нежно, почти майчински – и я зави в бялата роба.
- Сега си Фатима бинт Фатме. – каза тя тихо, за да чуе само тя. - Моя мюсюлманка. Моя наложница. И никой друг няма да те докосне.
Тя я отнесе обратно към колибата, докато тълпата се разотиваше. Гери лежеше в ръцете ѝ – безмълвна, с отворени очи, гледащи небето.
Тя беше казала думите. Но дали ги беше повярвала – това оставаше между нея и Аллах. И между нея и Фатме. Завинаги.