След София времето започна да минава по различен начин. Не бих казал, че вървеше по-бързо или по-бавно – просто престана да се измерва единствено в дните, които оставаха до следващото ни виждане.
През първите месеци още брояхме – колко остава до Коледа, дали ще успея да отида до Барселона през ваканцията, дали Калоян ще може да освободи няколко дни, но постепенно спряхме. Видеовръзките, съобщенията и кратките обаждания между моите часове и неговите клиенти вече не бяха временен заместител на истинския живот, а просто част от него.
Понякога сутрин първото нещо, което виждах, беше негово съобщение.
„Ставай.“
Ако не отговорех до десет минути, идваше следващото:
„Алекс.“
После:
„Не ме карай да звъня.“
А ако продължавах да мълча, наистина звънеше. Понякога нарочно не отговарях веднага само за да чуя гласа му.
- Спиш ли?
- Не.
- Лъжеш.
- Защо звъниш толкова рано?
- Защото имаш училище.
- Имам родители.
- Очевидно не си вършат работата.
- Ще им кажа.
- Кажи им, че от Барселона контролирам положението.
Така минаваха седмиците, а после и месеците, и постепенно връзката ни спря да изглежда като нещо, което чака да започне отново при следващата среща.
Разбира се, не всичко беше романтично. Имаше дни, в които бях раздразнителен без никаква особена причина, и други, в които Калоян беше толкова изморен, че почти не говореше. Понякога се карахме за пълни глупости – аз му се сърдех, защото беше обещал да се обади и не беше успял, той се ядосваше, когато излизах с приятели, изчезвах за часове и забравях да му пиша.
- Не трябва да ти давам отчет за всяка минута.
- Не съм казал това.
- Току-що ме пита къде съм бил три пъти.
- Защото каза, че ще се прибереш в десет.
- И се прибрах в единайсет.
- Именно.
- Това е един час.
- Знам да смятам.
Обикновено пет минути по-късно вече се смеехме.
Калоян продължаваше и да ревнува, макар никога по начин, който да ме задушава – беше точно толкова, че да ми е смешно.
Ако Виктория се появеше на снимка, веднага получавах:
„Тази защо пак е до теб?“
Ако му кажех, че излизаме целият клас:
„Кои?“
Ако някое момиче коментираше моя снимка:
„Коя е тази?“
С времето започнах нарочно да му пращам снимки с момичетата само за да го ядосвам. Той твърдеше, че съм ужасен, аз му обяснявах, че е патологично ревнив, а и двамата прекрасно знаехме, че никой друг няма особено значение.
През зимата Елена ми се обади една вечер. Разговорът започна съвсем нормално – работа, времето, как върви училището, но по начина, по който говореше, почти веднага разбрах, че крие нещо.
- Какво става?
- Нищо.
- Не започвай и ти.
- Какво?
- Това „нищо“ го слушам достатъчно от Калоян.
Тя се засмя и след малко ми каза. Имаше човек.
Познавали се от известно време, но не искала да говори за него, преди да разбере дали отношенията им са сериозни. Напоследък излизали все по-често, прекарвали почти цялото си свободно време заедно и дори само по гласа ѝ можех да разбера, че е щастлива.
Радвах се за нея, при това истински, но в момента, в който затворихме, веднага написах на Калоян:
„Знам.“
Отговорът дойде почти веднага.
„Най-после!“
Обадих му се.
- Ти си знаел?
- Разбира се.
- И не си ми казал?
- Не беше моя работа.
- От кога?
- От известно време.
- Калояне.
- Алекс.
- Мразя ви.
- И ние теб.
Няколко седмици по-късно Елена започна да прекарва почти всяка нощ при него, а после дойде денят, в който Калоян ми каза по видеовръзка, че е започнала да събира част от нещата си.
- Какво означава това?
Той повдигна рамене.
- Че май ще се мести.
- Сериозно?
- Да.
В главата ми веднага се появи една мисъл, но не я казах и явно това беше достатъчно Калоян да ме погледне по-внимателно.
- Какво?
- Нищо.
- Алекс.
- Просто… ще останеш сам в апартамента?
Усмивката му се появи бавно.
- Май да.
- Огромна трагедия.
- Ужасна.
- Ще трябва да си намериш някого.
Калоян повдигна вежда.
- Имам идея.
- Каква?
- Един рус досадник.
Усмихнах се.
- Не съм сигурен, че ще иска.
- Не го питам.
- Аха.
Калоян ме гледаше през екрана така спокойно, сякаш следващото изречение беше най-очевидното нещо на света.
- Ако влезеш в университет в Барселона, ще живееш при мен.
- Това покана ли е?
- Не.
- Не?
- Информация.
Засмях се.
- Много романтично.
- Знам.
- А ако искам общежитие?
Той дори не се поколеба.
- Не искаш.
- Откъде знаеш?
- Познавам те.
За съжаление беше прав.
Пролетта дойде почти без да я усетя и последната ми година в училище изведнъж започна да се свива. Всичко, което през септември изглеждаше далечно, вече беше отбелязано в календара – изпити, документи, кандидатстване, крайни срокове.
Барселона престана да бъде просто идея и постепенно се превърна във формуляри, имейли, списъци с изисквания, документи за превод и няколко реални възможности, между които трябваше да избирам.
Калоян никога не ме притискаше и точно това ми харесваше най-много. Не ми казваше кое да избера и не говореше така, сякаш университетът е просто удобен начин да се върна при него.
- Гледай програмата! – казваше. - Не града.
- Знам.
- Ако другаде има нещо по-добро за теб, кандидатствай и там.
- И после ще плачеш.
- Ще оцелея.
- Лъжеш.
- Да.
Кандидатствах и на други места, макар и двамата да знаехме кой имейл отварям първо, когато проверявам пощата си.
Няколко седмици преди края на училището Калоян ми каза, че не е сигурен дали ще успее да дойде за завършването.
- Имам клиенти, които няма как да преместя.
- Добре.
- Алекс.
- Казах „добре“.
- Това не беше „добре“.
- Какво искаш да кажа?
- Че разбираш.
- Разбирам.
Наистина разбирах и въпреки това ми беше гадно. Не му се сърдех истински, защото знаех, че има работа и не може всеки път, когато аз поискам да го видя, да прекоси Европа, но някаква част от мен се беше надявала да бъде там. След този разговор почти не споменахме темата отново.
Денят на завършването беше странен още от сутринта. Майка ми беше по-нервна от мен, баща ми снимаше всичко, а аз се опитвах да не изглеждам така, сякаш съм облечен за нечий чужд живот. Съучениците ми бяха шумни и превъзбудени, а някои започнаха да плачат още преди церемонията.
Виктория ме прегърна поне три пъти.
- Не мога да повярвам, че свърши.
- Аз мога.
- Ти нямаш душа.
- Това е известно.
Церемонията мина в речи, снимки и онова странно усещане, при което едновременно искаш всичко да приключи и ти се иска моментът да остане още малко. Когато най-накрая излязохме навън, около нас имаше родители, цветя, телефони и толкова много гласове, че почти не разбирах кой какво говори.
Започнах да търся нашите, видях първо майка ми, после баща ми и малко по-назад – Калоян.
Спрях.
Той се усмихна със същата усмивка, която бях видял пред училището няколко месеца по-рано, а сърцето ми реагира почти по същия начин.
Отидох право при него. Не можех да го целуна там, пред родителите ми, съучениците и учителите, затова го прегърнах, само че много по-дълго, отколкото обикновено би прегърнал човек някакъв „приятел на семейството“.
- Мислех, че няма да дойдеш.
- И аз.
Отдръпнах се, за да го видя.
- Как?
- Преместих каквото можех.
- За колко?
- Четирийсет и осем часа.
- Луд си.
- Малко.
Баща ми се приближи и го потупа по рамото.
- Браво, че успя да дойдеш.
- Нямаше как да го пропусна.
Погледът му срещна моя само за секунда, но разбрах какво всъщност означаваше това „нямаше как“.
Вечерта, след семейната част, най-накрая успяхме да останем сами. Калоян беше взел хотел за една нощ, защото на следващия ден трябваше да лети обратно, и още щом затвори вратата, го погледнах.
- Четирийсет и осем часа.
- Да.
- Самолет, хотел, местене на клиенти…
- Да.
- За една церемония.
Калоян остави ключовете.
- Не за церемонията.
Погледнах го.
- За теб.
Не ми трябваше нищо повече и просто се приближих да го целуна.
На следващата сутрин проверих пощата си без никаква особена причина. Калоян още спеше, беше рано и стаята беше тиха, а аз лежах до него с телефона в ръка, когато видях имейла.
Първо дори не го отворих.
Самото заглавие беше достатъчно.
Седнах в леглото толкова рязко, че Калоян се размърда.
- Какво правиш?
Не отговорих. Отворих съобщението, прочетох го веднъж, после още веднъж, защото думите сякаш отказваха да останат неподвижни върху екрана.
- Алекс?
Погледнах го.
- Приеха ме.
Той веднага се надигна.
- Какво?
- В Барселона.
За няколко секунди просто ме гледаше.
- Приеха ме. – повторих, този път повече за себе си, защото още не вярвах напълно.
Калоян седна.
- Значи идваш?
Усмихнах се.
- Идвам.
Тогава се засмя по онзи рядък начин, при който изобщо не се опитваше да контролира радостта си, хвана ме и ме придърпа толкова силно, че телефонът почти падна от ръката ми.
- Калояне!
- Млъкни.
- Ще ме счупиш.
- Не ме интересува.
- Това е много професионално за треньор.
Целуна ме, после още веднъж, сякаш между двете целувки трябваше отново да се увери, че правилно е чул.
- Значи идваш.
- Да.
- Наистина.
- Да.
Калоян затвори очи за момент и облегна челото си на моето.
- Най-после!
Когато Елена окончателно се премести при приятеля си, Калоян ми показа апартамента по видеовръзка. Беше същото място, което познавах от предишното лято, и въпреки това изглеждаше различно – част от мебелите бяха разместени, някои неща липсваха, а стаята на Елена стоеше почти празна.
- Странно е. – казах.
- Малко.
- Липсва ли ти?
- Тя е на двайсет минути.
- Не питах това.
Калоян се усмихна.
- Да. Свикнал съм да е тук.
После обърна камерата към коридора.
- Но ще свикна.
- С какво?
Отвори вратата на стаята, в която бях спал предишното лято.
- С теб.
Нещо приятно се сви в гърдите ми.
- Това още ли е моята стая?
Калоян обърна камерата към себе си.
- Не.
- Как така?
- Спиш с мен.
- А ако се скараме?
- Диванът е свободен.
- За теб.
- Мечтай си.
Лятото след завършването беше напълно различно от предишното. Година по-рано бях броил дните до края на престоя си в Барселона, а сега броях дните до началото. Документите постепенно се подредиха, университетът потвърди всичко, а родителите ми преминаха през няколко фази – гордост, тревога, списъци, съвети и още повече списъци.
Баща ми говореше с Калоян няколко пъти, което всеки път ме караше едновременно да изпитвам лека вина и огромно желание да се смея.
- Радвам се, че ще си там. – каза му веднъж по телефона, докато аз бях наблизо. - Поне ще сме спокойни.
Погледнах стената, а Калоян от другата страна на разговора вероятно правеше нещо подобно.
- Разбира се. – отговори той. - Ще го наглеждам.
Задавих се.
След разговора му написах:
„Ще ме наглеждаш?“
Отговорът пристигна веднага.
„Много внимателно.“
Не исках дори да си представям колко доволен е от собствената си шега.
Когато започнах да събирам багажа, си спомних онзи ден в Барселона, когато куфарът лежеше върху леглото, а Калоян седеше до него и гледаше как прибирам живота си обратно в него. Сега всичко беше обърнато.
Майка ми стоеше на вратата и се опитваше да ми даде неща, които според мен нямаха никаква причина да пътуват до Испания.
- Това няма да ми трябва.
- Вземи го.
- Имам го там.
- Вземи го.
Баща ми твърдеше, че куфарът е прекалено тежък, аз твърдях обратното, а кантарът беше на негова страна.
Някъде между дрехите намерих чифта боксерки на Калоян, които ми беше дал преди година, и се засмях сам. Все още ги пазех, не защото ми трябваха, а защото по някакъв нелеп начин бяха останали част от началото.
Прибрах ги отново.
На летището в София този път пак аз бях човекът, който заминаваше, но чувството нямаше почти нищо общо с предишната година. Прегърнах родителите си, обещах да се обаждам, да ям и още куп неща, които вероятно всеки син обещава на майка си, когато тръгва да учи в друга държава, а после минах през контрола.
Не плаках. Бях тъжен, разбира се, но над тъгата стоеше нещо по-силно – вълнение, очакване и усещането, че този път не напускам едно място, за да загубя друго.
Отивах някъде.
Когато самолетът кацна в Барселона, всичко ми се стори едновременно познато и ново – същото летище, същият въздух, същата влажна топлина, която те удря още преди да си излязъл напълно навън. Взех куфара, минах през изхода и започнах да го търся.
Не беше трудно да го намеря.
Калоян стоеше малко встрани от останалите хора с тъмна тениска и ръце, скръстени пред гърдите – същата огромна фигура, която преди година бях видял на това летище и за първи път в живота си бях погледнал по начин, който тогава ме беше уплашил.
Сега вече не ме плашеше.
Калоян ме видя, усмихна се и аз тръгнах към него. Когато стигнах, ме прегърна, без изобщо да се интересува кой гледа, после ме целуна – не набързо и не тайно, а просто така, както човек целува човека, когото е чакал.
- Най-после! – каза.
- Само една година.
- Беше много.
Опита се да вземе куфара, но аз задържах дръжката.
- Мога сам.
Калоян ме погледна.
- Знам.
За момент и двамата се усмихнахме, защото тази реплика също беше пътувала с нас през последната година. Пуснах дръжката, той взе куфара и излязохме от летището един до друг.
- Елена остави още няколко неща. – каза Калоян. - Трябва да решим какво правим с тях.
- „Трябва“?
- Да.
- Аз току-що пристигнах.
- Именно.
- Може поне да ме нахраниш първо.
- Това беше планът.
- И после?
Калоян ме погледна.
- После се прибираме.
Думата ме удари тихо, защото не беше казал „отиваме у нас“ и дори не беше казал „отиваме в апартамента“.
Прибираме се.
Вкъщи.
Не му отговорих. Само се приближих малко повече до него, докато вървяхме.
Много години по-късно понякога още си мислех за онзи първи август, но не защото животът ни беше останал такъв – нищо не остава непроменено толкова дълго. Аз завърших университета, работих на места, които мразех, а после и на други, които харесвах. Калоян смени фитнеса, а след време и самата работа. Елена се омъжи. Премествахме мебелите поне четири пъти и всеки път се карахме къде трябва да стои диванът.
Имахме лоши дни и истински скандали, периоди на мълчание, ревност, умора, сметки, пътувания, рождени дни и загуби. Появиха се нови приятели, други постепенно изчезнаха и около нас се натрупа онова, което никога не присъства в началото на любовните истории – обикновеният живот, понякога красив, понякога труден и понякога ужасно досаден.
Калоян продължи да твърди, че не хърка, и никога не престана напълно да ревнува, макар че с годините стана малко по-добър в прикриването. Не много.
Аз, от своя страна, продължих нарочно да го дразня, защото някои неща просто не си струва да бъдат поправяни.
Имаше обаче нещо, което така и не се промени: Калоян продължаваше да ме търси физически, дори когато вече нямаше нито разстояние, нито телефон между нас. Ако седях в единия край на дивана, след няколко минути ръката му неизбежно се протягаше към мен и ме придърпваше по-близо.
Ако минавах през кухнята, понякога ме хващаше през кръста само за да ме задържи за секунда, а ако говорех прекалено много, което според него се случваше почти постоянно, още можеше да ме прекъсне с целувка и след това най-спокойно да каже:
- Продължавай.
Понякога вечер влизаше в спалнята след мен, въпреки че от години това вече беше нашата обща спалня, хвърляше тениската си някъде, където не трябва, и казваше:
- Мръдни малко.
Все едно още трябваше да поиска място до мен.
Всеки път се усмихвах, а той никога не питаше защо. Или може би много добре разбираше.
Една вечер, години след онова лято, седяхме на терасата. Барселона под нас беше едновременно същата и напълно различна, а Калоян беше до мен с малко повече сиво в брадата, което категорично отказваше да признае.
Разказвах му нещо за работата и по средата на изречението той просто се наведе и ме целуна.
Спрях да говоря.
- Какво?
- Нищо. – каза.
- Защо ме целуна?
Калоян повдигна рамене.
- Просто така.
Погледнах го и си помислих колко странно е, че след толкова години това още можеше да бъде същото и едновременно да няма почти нищо общо с първия ден.
Беше по-добре.
Тогава имаше желание, което не разбирах, страхувах се от него и нямах представа накъде ще ме отведе. Сега пред мен стоеше животът, който двамата бяхме построили от това желание – не съвършен, не винаги лесен, но наш.
Калоян протегна ръка и ме придърпа към себе си, а аз се оставих да го направи, както бях правил безброй пъти през годините. Това отдавна беше навик – негов и мой, а някъде по пътя беше станал просто наш.
Ако някой ме беше попитал тогава, на осемнайсет, как ще свърши всичко това, нямаше да имам никаква представа какво да отговоря.
Сега знаех.
Не беше свършило.
Просто се бяхме прибрали у дома.