Част 4: Шаманката
Гукбо се ужасяваше само от мисълта за шаманката. Бе я зървал – мила старица, гологлава, леко прегърбена, сякаш носеше на гърба си кошница с болестите, иззети от хората. Беше напълно гола до кръста, а изсъхналите ѝ гърди, висящи до пъпа, ѝ служеха за украса, също като обеците, чиято тежест бе разтеглила дупките до отвори с формата на малки круши. За препаска ѝ служеше цветен шал, под който стърчаха крака като обгорели сухи клонки, но все пак пъргави и издръжливи, неподатливи на мързел, сън или глад. Погледнеш ли я, вниманието ти непременно се приковаваше в извратеното изящество на зърната ѝ, кацнали като прилепи върху красиви, шоколадови ареоли. Очите ѝ винаги се надсмиваха над света – никога лоши или обвиняващи. Независимо кого трябваше да лекува, старицата не съдеше никого. Затова пък ползваше язвителния си език и неразбираем хумор, за да се самозабавлява.
Гукбо имаше намерение да се провикне, но не откри гласа си, а и любопитството го накара първо да надзърне през дупката, служеща за прозорец. Лил го насърчи да побърза.
Едрият африкански самец пристъпи боязливо и се постара първо да привикне към вътрешната тъмнина. Опита се да се подготви, очаквайки старицата да му скрои номер и да изскочи с клатещия се зъб точно пред лицето му. Но вместо това я видя блажено да хърка върху застлана слама в компанията на вярното ѝ куче. То го гледаше с изплезен език и не си даде труд да излае.
Което обаче смрази кръвта на Гукбо, бе друго.
Усети нечие присъствие. Нещо студено, лепкаво и необяснимо – нещо, което не бе изживявал никога преди. Някой го наблюдаваше и той бавно извъртя глава към отсрещния ъгъл. Точно срещу него, на стената, висеше мъж, закачен на кука от тавана. Беше увиснал за нашийник на врата си и изглеждаше точно като масажиста от хотел „Серена“. Гукбо в ням ужас се взря в очите му с въпрос: „Брат, да те спасявам ли? Какво става?“.
Но очите на висящия мъж останаха стъклено празни. В тях пробягаха само неразчитаеми мътни сенки. По-скоро илюзия. Може би случаен нощен отблясък.
Мъжът приличаше на празен костюм, окачен на закачалка. Ръцете му висяха безжизнено, нямаше белези от вериги, нито рани. Колкото повече се вглеждаше Гукбо, свиквайки с тъмнината в колибата, толкова повече се убеждаваше, че това е същият човек, който всяка сутрин е на работа в хотела – говори, смее се, храни се и изпълнява съвестно задълженията си, заради които всички посетители на масажното студио са във възторг.
Краката на Гукбо омекнаха при спомена, че само преди ден се е здрависвал с това тяло, което сега „почиваше“ на куката. После се сети, че масажистът ползваше билки за лечебни помади и биокозметика, предлагаше отвари и продаваше насипен чай в прости хартиени пликчета. Кръвта му се смрази при мисълта, че шаманката и масажистът може да са едно и също лице.
Лили се бе приближила, за да види какво става, и когато докосна Гукбо по рамото, очите на старата вещица се отвориха в беззъба присмехулност. Гукбо се свлече в безсъзнание.
Слънцето още не бе изгряло, когато „мъртвата“ Маня бе положена в глинено корито – досущ като в операционна зала, само дето беше ортопедично и следваше извивките на тялото, снабдено със специални улеи отстрани за оттичане на кръвта.
Старата Ул пийна канче топла кръв, наточена за минута под благия поглед на доверчива коза, докато Лили наивно се наслаждаваше на ароматна отвара от билки.
- Знам какво се случи... – дрезгавият, сух глас на Ул простърга несвойствено спрямо мекотата на начеващия розов ден.
- Има ли начин да не знаеш? И сега какво? Маня не биваше да пострада заради мен! – вайкаше се Лил.
- Остави на мен! – усмихна се с розовите си венци Ул и ѝ посочи мястото си в още топлата постелка.
Лил усети как клепачите ѝ натежават и разбра, че е упоена. Вероятно занаятът изискваше тайнството на уединението.
С последни сили успя да попита:
- Ще я спасиш, нали? Можеш, нали?
Ул вече бе заела позиция, галейки мъртвата по косите, и отрони неочаквано тъжно:
- Каква загуба! Каква красота!
Лил не чу нищо повече и рязко потъна в потно бълнуване.
Докато спеше, ѝ се стори, че всъщност не спи, а наблюдава. Светлината в колибата беше особена – млечна, плътна и истински жива, сякаш притежаваше собствен разум. Тялото ѝ не се поддаваше на команди и лежеше като камък върху сеното. Странно е да плуваш във въздуха, запазвайки усещането, че все още си човек.
Старата вещица беше в екстаз. Тя радостно обикаляше около Маня, разбърквайки с малка шпатула някаква смес в глинена паничка. „Ето! – мислеше си Лил. – Сега ще произнесе заклинание и ще я върне към живота с този мехлем!“
Вещицата застана до главата на Маня и положи ръце върху голите ѝ гърди. „По дяволите, гола е!“ – помисли си Лил. „Защо?“
Вещицата издаваше процъкващи звуци и се караше неопределено на пространството, проклинайки прокоби и древни заклинания. Над лицето на Маня се появиха малки светлинки, които скоро заприличаха на бели пеперуди и закръжаха около къдравия ѝ, опърлен облак от черни коси.
Ул извади четката от паничката с мехлема и нарисува вертикална черта през лицето на Маня – от брадичката до скалпа. След миг на устните на покойницата изби безцветна пяна под формата на бълбукащи балончета. „О, Боже! Устните ѝ вече са сини!“ – ужасяваше се Лил в пълна агония, страхувайки се, че вещицата само ги залъгва и няма да стори това, за което са дошли.
Ул протегна костеливи пръсти и докосна пяната. Омаза всичките си възглавнички и я провери за разтегливост и мекота. Мъртвешката слюнка бързо се абсорбира в кожата ѝ, затова надипленото от дълбоки бръчки лице се приближи до трупа и го облиза по устата с острия си старчески език.
Лил би потръпнала, ако имаше тяло на разположение. Тя наблюдаваше през ступора на временната си парализа, рееща се в извънтелесно преживяване. Ул изсъска с цикламения си заострен език и на Лил ѝ се стори, че той е раздвоен. „По дяволите, дърта вещице, какво ми даде да пия!“ – проклинаше се тя за доверчивостта си.
С всеки миг, в който безучастно наблюдаваше, сърцето ѝ започна да бие с все по-оглушителна сила, сякаш в ушите ѝ препускаше стадо слонове.
Ул се радваше на трупа като на играчка. Рисуваше нежни завъртулки около зърната на килнатите встрани гърди. Нарисува ѝ гривни. Макар ръцете на Маня да помръднаха, Лил знаеше, че това е безконтролен спазъм – движение на газове. „Мътните го взели!“ – тялото не даваше никакви признаци на живот от часове.
Крехката фигура на костеливата вещица обикаляше и галеше студеното тяло от върха на главата до пръстите на краката. Вече не мантруваше, нито мажеше от цветния разтвор, след като изписа знака на плодовитостта върху коремната кухина.
Тя просто застана пред „костюма“ от мъжко тяло, висящ на куката, и се остави на свободния въздух в пълен покой. В следващия миг се разпадна като прах, който не се посипва по земята, а изчезва напълно, докато тялото на куката внезапно се изпълни с обем и живот, небрежно пресягайки се зад врата си, за да се откачи.
Мъжът-манекен се приближи със стабилна крачка до ходилата на трупа. Разглеждаше голотата на безжизнената женска фигура с блеснал от апетит поглед. Зае се да си гали хуя, който еректира за броени секунди. Гледаше я с такава мръсна похот и долна лакомия, че на Лил ѝ се догади и едва сдържа позивите за повръщане.
Манекенът разходи атлетичното си тяло до купичката с мехлема, загреба с издължените си черни пръсти и го размаза между дланите си. После грациозно се метна върху глиненото корито. Обкрачил мъртвата с един скок, подпрян на абаносовата си мускулеста ръка, той се протегна към интимните ѝ части и щателно обмаза путката ѝ с миризливия балсам. Лил не вярваше на очите си. При целия този ужас тя се хвана, че се опитва да види цвета на срамните устни на Маня, които приживе бяха толкова възхитително нежни. Дали имаха сивкав оттенък, или това бе от заревото на новия ден, но сега те по нищо не приличаха на онова, което познаваше. Абсолютно безучастни към галенето на това зомби, устните ѝ останаха плътно прилепени, тънки и безжизнени.
А негърът над нея допря хуя си, вдигна единия ѝ крак и се наниза в трупа с вик на победа. Започна да я обладава без пощада. Ахналата му паст зееше, сипейки лиги, докато трупът се тресеше вкочанено. Циците на мъртвата Маня се поклащаха леко, точно както когато я друсаха в джипа по време на спасителната акция. Но въпреки вудуто, тя не даваше никакви признаци на събуждане. Главата ѝ се мяташе гротескно и изкуствено встрани под напора на ебача.
„Негърът-чучело“ се раздаваше в акта, облизвайки мъртвешките ѝ устни и прокарвайки език между зъбите ѝ. Стърчащият му стегнат задник блестеше като черен оникс на фона на изгрева. Той се свиваше и набиваше в утробата на мъртвата, образувайки дълбоки хлътнатини в хълбоците ѝ – досущ като препускащ мустанг :)
Лил се възбуди. Въпреки волята си. Тръпките, плъзнали през гърдите ѝ, настръхването под корема и през бедрата, присвиването на интимността ѝ – всичко в нея изкрещя за живот и тя скочи в пълната си мощ, стъпвайки здраво на земята.
- Какво правиш, ма, вещицо дърта? – изкрещя тя.
Ул се разхили съвсем разпознаваемо, макар и през лицето на черния атлет:
- Да не искаш да иде зян тая красота?
Лил я хвана през широките гърди на мъжа и я метна на земята с нечовешка сила.
- Умри, животно! Разкарай се! Как смееш!
Ул се разхили, а мазният ѝ колосален член се размята встрани, удряйки я по пъпа.
- Виж, малката, тая игра я играя от десетки животи! И заради това черно момче, което обличам, изглеждам така. Иначе съм само на 52 години. Нямам намерение да се раздавам за нищо! – тук тя стана сериозна и в очите ѝ заблестя предизвикателство. - Ако си искаш приятелката даром, спаси си я сама!
Лил премига бавно. Задъхана. Потна и възбудена. Опита се да осмисли чутото. Погледна към спящия Гукбо, подпрян на стената. Към кучето, което никога не лае. И към Ул, „облякла“ тялото на полов атлет. Но над всичко пред нея стоеше мъртвата Маня, която бе тръгнала да я спасява в гръмотевична буря над вулкан.
Лил усети как в нея се заражда ято от пърхаща енергия, циркулираща в кръг – набираща мощ и изкачваща се по целия ѝ гръбнак. Усещането бе същото като в езерото, когато Ин ѝ показа как да материализира мислите си.
Сети се, че там и тогава направиха точно това: използваха колосалното количество благодарност и любов към всичко и всички, за да си дадат правото да сбъдват.
Върна се в зачатъка на времето, изживя наново играта на Ин и Ян. Видя плазменото кълбо, летящо из галактиките, и премина през всичко на бързи обороти до мига „тук и сега“.
Свързана с неизчерпаемия източник на космическа енергия в недрата на тялото си, Лил произнесе:
- Маня, стани!
Заедно с розовия изгрев, надникнал през отвора на колибата, вътре влетя повей от сладка акация. Маня седна в глиненото корито и, възвръщайки постепенно руменината си, се поогледа в слабините и рисунките по тялото си.
После се изхили и отрони от вече порозовелите си устенца:
- Ебаси якото! Кой ме украси така?