Ако сте тук само за да си набиете една и да си лягате, този разказ най-вероятно няма да ви хареса :)
Животът е само една фантазия и въпросът не е „Да бъдеш или да не бъдеш“, а дали ще я изживееш, или ще умреш, мечтаейки. В моя клас бяхме само две момичета, като другото често го нямаше, та почти само аз си бях. Момчетата често ме бъзикаха, че даскалите имат особено отношение към мен... Дали е било, защото бях единственото момиче, или защото в сравнение със съучениците ми бях свръхинтелигентна?
Проблемът е, че бяха прави – наистина беше така. Пък и аз винаги съм се разбирала по-добре с по-големи от мен, винаги съм търсила такъв контакт и одобрение. Да, но не им обръщах внимание на подигравките. Докато не дойде той. По външен вид не беше нищо особено. Нито е бил извънредно красив, строен или така нататък. Не ме разбирайте погрешно – имаше нещо в него. Може би беше в очите му – тъмни и изразителни, с онзи особен, на пръв поглед уморен, но всъщност горящ поглед.
Особеното в него беше умът му – остър, нетипичен, странен дори... леко просташки, но с много хумор и истинско разбиране за нещата. Разбира се, че интересът ми към него много бързо нарасна. С нетърпение чаках да седна в неговия час – дали само да слушам и да гледам далеч през прозореца, дали да говорим по всякакви теми и да се чувствам разбрана, или дори просто да го гледам... От напрежение и необяснима лудост ме връхлитаха всякакви мисли – все пак ми беше последна година и въобще не ми се учеше.
Мале, ако някой знаеше, че когато погледите ни се засекат, си представях как е награбил шията ми и ме целува повече от страстно, или обмислях в какъв стил би свалял дрехите ми! Това може и да е противопоказано за образователната система, но не беше като и той да не ме забелязва – е, бях едничка, ама все пак... Най-вече винаги уцелваше настроението ми и знаеше какво да каже, как да ме накара да се чувствам специална или да ме защити пред момчетата и шегите им – в рамките на разумното, разбира се...
И точно това беше най-лошото! Не беше казал нищо, не беше направил нищо, и въпреки това всичко се случваше. Имаше моменти, в които класната стая изчезваше. Гласовете, шумът, тетрадките, дори дъската – всичко се размиваше. Оставаше само той. И начинът, по който ме гледаше. Не постоянно, не натрапчиво – точно толкова, колкото да се усъмня дали не си въобразявам. Но не си въобразявах.
Един път обясняваше нещо, не помня какво. Аз, разбира се, не слушах. Бях се подпряла на ръката си и просто го гледах – без да се крия, без да мисля. И в един момент... спря. Погледна ме, не отклони очи веднага. Задържа ги. За секунда, за две – достатъчно. Сърцето ми направо се качи в гърлото. Усетих как ме хваща онази топлина, която не знаеш откъде идва и не можеш да спреш. Погледът му не беше нито укорителен, нито учителски. Беше осъзнат. После просто продължи урока, сякаш нищо не се е случило. А аз вече не бях същата – започнах да търся тези моменти, да живея за тях. Как минава покрай чина ми. Как се навежда леко, за да погледне какво пиша. Как гласът му става по-тих, когато говори нещо само на мен. Нищо нередно, нищо, което можеш да хванеш с ръка, но достатъчно, за да те побърка.
Имаше един ден през последните седмици – бях останала след часа. Не нарочно, просто се забавих... или поне така си казвах. Той подреждаше нещо на бюрото.
- Още ли си тук? – каза спокойно, без да вдига глава.
- Да... – гласът ми излезе по-тихо, отколкото очаквах.
Настъпи пауза. Тишината не беше неудобна. Беше... натегната. Вдигна поглед. Пак онзи поглед.
- Нещо не разбираш ли? – попита.
Знаех, че това е въпросът, който трябва да зададе, и въпреки това звучеше като нещо друго.
- Не... – поклатих глава. - Просто...
Спрях. Той ме гледаше, чакаше. Една крачка напред. Само толкова направих. Не знам защо, не знам откъде дойде, но я направих. И за първи път... той не помръдна, не отстъпи, не прекъсна момента. Само ме гледаше. Точно тогава разбрах, че не съм единствената, която си представя неща, които не трябва. Че не съм единствената, която усеща това напрежение, което няма име, и че ако остана още малко, може да стане нещо, от което няма връщане назад.
Стояхме на метър един от друг. Тишината вече не беше просто тишина – беше избор. Можех да си тръгна, трябваше да си тръгна. Но не помръдвах. Той направи една крачка към мен. Бавна. Премерена. Все едно даваше време да се отдръпна. Не го направих. Сега беше достатъчно близо, за да усетя топлината му. Не ме докосваше, но присъствието му беше навсякъде... в дъха ми, в мислите ми, в това как стоя.
- Това не е добра идея… – каза тихо.
Гласът му не звучеше убеден.
- Знам... – прошепнах.
И точно в това „знам“ имаше всичко... осъзнаване, инат, желание. Погледите ни се задържаха още миг, а после той вдигна ръка, спря за секунда във въздуха, сякаш още можеше да се върне назад. Но не го направи. Пръстите му докоснаха лицето ми – леко, почти внимателно. Плъзнаха се по бузата ми към брадичката и я повдигнаха съвсем малко. Сърцето ми биеше толкова силно, че имах чувството, че ще го чуе.
- Не ме гледай така… – прошепна.
- Как? – едва излезе от мен.
Той не отговори, само се наведе. И в този момент времето просто спря. Устните му докоснаха моите. Първо леко – като проверка, като въпрос. Но аз не отстъпих, напротив – притиснах се към него. И тогава… всичко се счупи.
Целувката се задълбочи. Стана по-силна, по-истинска, по-гладна. Ръката му се премести от лицето ми към тила, придърпа ме по-близо, сякаш не искаше да остави и милиметър разстояние между нас. Задъхах се. Не от липса на въздух, а от това, че най-накрая се случва – всичко, което си бях представяла, всичко, което не трябваше. Ръцете ми сами намериха раменете му, после врата му. Усетих напрежението в него, същото като в мен. Не беше спокойно, не беше подредено. Беше истинско.
Той се откъсна първи. Рязко, сякаш ако остане още секунда, няма да може да спре. Дишаше тежко, погледът му вече не беше овладян.
- Трябва да спрем! – каза.
Но не се отдръпна. Аз също. Стояхме там, на ръба, и знаехме, че сме го преминали. След онази целувка нищо вече не беше същото. Не говорихме за нея, не я споменахме, но тя беше навсякъде. В начина, по който влизах в час, в начина, по който той избягваше да ме гледа и после не издържаше. Сякаш бяхме създали нещо, което няма име, нещо, което не трябва да съществува, но вече беше живо.
Започна с малки неща.
- Остани след часа... – каза един ден, без да ме погледне.
Сърцето ми пропусна удар. Останах. Стаята пак беше празна, същата като преди, но този път знаех. Той не бързаше. Пишеше нещо, прелистваше тетрадки, уж зает. Аз стоях до чина си, но не можех да стоя на едно място.
- Това започва да става проблем… – каза накрая.
Вдигнах поглед.
- За кого? – попитах.
Тишина. Той се обърна към мен. Очите му бяха по-тъмни от обикновено. По-напрегнати.
- И за двама ни.
Направих крачка към него. Този път не се колебах.
- Не изглежда да искаш да го спреш… – казах тихо.
Грешка. Или може би не, защото това беше моментът, в който той загуби контрол. Стигна до мен за секунда, ръката му хвана китката ми – не грубо, но достатъчно силно, за да ме спре.
- Не си играй с това! – прошепна.
Но вече беше твърде късно.
- Ти започна! – отвърнах.
И това беше всичко. Следващото не беше бавно. Не беше внимателно. Беше натрупано. Притисна ме към чина – не силно, но достатъчно, за да усетя тялото му до моето. Дъхът му беше тежък, близо до устните ми.
- Нямаш представа какво правиш… – каза той.
И този път не се спря. Целувката не беше като първата – беше по-дълбока, по-настоятелна. Ръцете му вече не се колебаеха, държаха ме, водеха ме, сякаш и той най-накрая си позволяваше всичко, което е потискал. Аз отговорих също толкова силно. Нямаше срам, нямаше мисъл, само това напрежение, което най-накрая намираше изход.
Когато се откъсна от мен, дишах тежко. Почти не го познавах в този момент.
- Това не може да продължи така… – каза, но гласът му вече не звучеше убеден.
- Ще продължи! – отвърнах.
И този път той не възрази. Оттам нататък всичко стана игра на време и място. Погледи в час. Случайни докосвания, които не изглеждат случайни. Кратки срещи след часовете. Винаги на ръба, винаги опасно близо до това да бъдем хванати. И точно това го правеше още по-силно. Всеки път си казвахме, че е последно, и всеки път не беше.
След това вече нямаше връщане назад. Не беше въпрос на избор, беше въпрос на това колко дълго можем да се лъжем, че контролираме нещо, което отдавна не е под контрол.
Онази вечер не трябваше да оставам. Знаех го още когато вратата се затвори зад последния човек. Знаех го по начина, по който той не каза нищо, а само ме погледна. Този път не говорихме. Разстоянието между нас изчезна почти веднага, сякаш никога не го е имало. Ръцете му бяха по-решителни отпреди, вече без онова колебание, което го спираше. Всяко движение носеше тежестта на всичко неизказано досега.
- Кажи ми да спра… – прошепна до ухото ми.
Но гласът му не звучеше като на човек, който ще послуша.
- Не. – отвърнах.
И това беше достатъчно. Светът отвън престана да съществува. Нямаше класна стая, нямаше правила, нямаше утре. Имаше само този момент, който се разгръщаше по-бързо, отколкото можех да мисля. Всичко беше прекалено близо. Прекалено истинско. В него вече нямаше онзи контрол, който ме побъркваше преди. Имаше нещо по-сурово, по-опасно – нещо, което отговаряше на същото в мен, и точно това го правеше толкова трудно да спрем.
Когато най-накрая се отдръпна, не беше защото искаше. Беше защото трябваше. Дишането му беше накъсано, челото му – опряно в моето.
- Това ще ни съсипе… – каза тихо.
- Може би вече го направи... – отвърнах.
Той не отрече. Само ме погледна още веднъж – по-дълго от всеки път преди. И в този поглед нямаше съмнение, само знание, че след това няма „нормално“.
Това вече не беше игра. Не и когато започнах да мисля за него извън класната стая. Не и когато всеки поглед тежеше повече, отколкото трябва. Не и когато започнах да забравям къде свършвам аз и къде започва той.
Онзи ден всичко се счупи. Не защото ни хванаха, а защото почти го направиха. Вратата се отвори рязко – стъпки в коридора, гласове, смях. Бяхме твърде близо, твърде очевидно. Той се отдръпна първи, толкова бързо, че почти ме заболя. Лицето му се промени за секунда – от онзи човек, когото познавах в тези моменти, обратно в учителя.
- Седни! – каза тихо, но рязко.
Сърцето ми блъскаше толкова силно, че едва го чувах. Седнах. Ръцете ми трепереха. Вратата се отвори. Двама ученици надникнаха вътре, казаха нещо незначително, засмяха се и си тръгнаха. Но това беше достатъчно – достатъчно, за да разберем колко близо сме били до това всичко да свърши по най-лошия начин. Когато отново останахме сами, тишината беше различна. Тежка, реална.
- Това приключва! – каза той.
Този път не звучеше като въпрос. Станах бавно.
- Не можеш просто да решиш това сам.
Той се засмя тихо, но в смеха нямаше нищо леко.
- Напротив! Трябва!
Той ме погледна така, както не ме беше гледал досега. Не с желание, не с колебание, а с болка и точно това ме удари най-силно.
- Като най-накрая направя нещо правилно!
Тези думи трябваше да ме спрат. Не ме спряха.
- А ако не искам правилното? – казах.
Грешка. Огромна. Защото за секунда видях как контролът му се пропуква, как онова напрежение, което винаги държеше под ключ, се връща. Той направи крачка към мен, после още една и в този момент си помислих, че пак ще се случи, че пак ще изгубим всичко заради това. Но не! Спря на сантиметри от мен, толкова близо, че можех да усетя дъха му, но не ме докосна. И това беше по-жестоко от всичко преди.
- Точно затова трябва да спра! – прошепна той. - Защото ти няма да го направиш.
Думите му пареха. Отдръпна се. Този път истински.
- Значи това е? – попитах.
- Това е! – отвърна той. - Излез.
Не помръднах.
- Излез. – повтори, по-тихо.
Този път го направих. Не се обърнах, но знаех, че ме гледа. Излязох в коридора, но не стигнах далеч – спрях още след няколко крачки. Дишането ми беше накъсано, мислите – още по-зле. Ръката ми вече беше върху дръжката на външната врата. И не я натиснах, не можех. Обърнах се. Грешка, най-голямата – върнах се.
Вратата на стаята беше открехната. Той стоеше вътре с гръб към мен, ръцете му – опрени на бюрото, главата – наведена, сякаш се бореше със себе си. Почуках леко – не от учтивост, а защото не знаех как иначе да вляза в това, което вече бяхме започнали. Той не се обърна веднага.
- Казах ти да си тръгнеш… – гласът му беше тих, прекалено тих.
Тишина. Тежка, натегната. Той издиша бавно, сякаш това беше последният му шанс да остане на място. После се обърна и всичко се счупи. Не каза нищо, не попита, само тръгна към мен. Този път нямаше онова премерване, нямаше паузи. Разстоянието между нас изчезна рязко, почти грубо. Ръката му хвана китката ми, придърпа ме навътре и затвори вратата с крак.
- Защо се върна… – прошепна, но вече беше твърде късно за въпроси.
Аз замълчах, но това беше всичко, което трябваше да чуе. Останалото се случи бързо, натрупано, без онова колебание отпреди. Всяко движение носеше тежестта на всички пъти, в които сме се спирали. Беше прекалено близо, прекалено истинско и точно затова – невъзможно да продължи.
Вратата се отвори рязко. Шумът беше като удар. И двамата замръзнахме.
- Какво… – гласът спря по средата.
Обърнах се. На прага стоеше друга учителка. Очите ѝ преминаха от него към мен, после обратно. И разбра. Всичко. Нямаше нужда от думи, нямаше нужда от обяснения. Само тишина, която този път не беше наша.
Той се отдръпна веднага – толкова рязко, че почти не го познах.
- Това не е… – започна, но дори той знаеше колко празно звучи.
Аз не казах нищо – не можех. Погледът ѝ остана върху нас още секунда, после се втвърди.
- В кабинета на директора! И двамата!
Гласът ѝ беше спокоен и точно това го направи по-страшно. По пътя натам не се погледнахме – не защото не исках, а защото вече нямаше какво да търсим в този поглед. Това, което беше между нас, вече не беше тайна и точно в този момент загуби всичко, което го правеше наше.
***
Беше минало време. Не от онези дни, които броиш, а от онези, които просто се натрупват, докато един ден се събудиш и осъзнаеш, че не си мислила за него отдавна. Животът ми вече беше друг. Различни хора, различни места, различна версия на мен самата. Понякога се сещах за него като за спомен, който няма тежест – като нещо, което се е случило на някой друг. И може би точно затова ме удари толкова силно.
Беше напълно обикновен ден. Влязох в едно малко кафене, почти без да гледам, поръчах нещо, обърнах се и го видях. Не веднага. Първо го усетих – онова странно напрежение, което няма обяснение. Погледнах нагоре и той вече ме гледаше, сякаш никога не беше спирал. Сърцето ми пропусна удар.
Не се беше променил толкова, колкото очаквах. Малко по-уморен, малко по-тих, но погледът… същият. И това беше проблемът. Стояхме така за няколко секунди, които се проточиха повече, отколкото трябва. После той направи първата крачка, разбира се.
- Здравей… – каза.
Гласът му беше по-нисък, по-спокоен, но под него имаше нещо познато.
- Здравей! – отвърнах.
И това беше странното – не звучах разклатена. Е, поне докато не се приближи още малко. Тогава го усетих отново – не спомена, не мисълта, а усещането.
- Не очаквах да те видя… – каза той.
- И аз.
Лека пауза. Неловка за всеки друг, но не и за нас.
- Добре ли си? – попита.
Толкова прост въпрос.
- Да. – кимнах. - Ти?
Той се усмихна леко.
- Научих се да бъда.
Не отговорих веднага. Гледах го – истински този път, не както преди – и въпреки това нещо вътре в мен се размести.
- Мислех, че… – започна той, после спря.
- Че съм те забравила? – довърших.
Погледът му се задържа върху мен.
- Надявах се.
Усмихнах се леко.
- Аз също.
Тишина. Но този път беше различна. Не натегната, не опасна, само… честна.
- Понякога още се сещам... – каза той, но не като признание, а като факт.
- Аз не! – отвърнах.
И това беше лъжа, и двамата го знаехме, но никой не я оспори. Още една пауза.
- Е, предполагам… – каза той, отстъпвайки леко назад. - Това е просто среща между двама души, които някога…
- …не са знаели кога да спрат. – довърших.
Той кимна. Този път усмивката му беше по-истинска.
- Пази се.
- Ти също.
И това беше! Тръгнах си първа този път, без да се обръщам – вече не защото не мога, а защото не трябва. И най-странното? Не беше, че го видях отново, а че разбрах нещо, което преди не можех... Не всичко, което те е разтърсило, е създадено да остане, но това не го прави по-малко истинско.